Стотинки, а не монети
Господи, не знам защо трябва да започвам с твоето име, но вярваш или не, първите изречения сами се раждат на този свят. А пък и вярвам, че само ти ме четеш тук и сега, а може би и винаги. Затова нека ти кажа, че митрополит Кирил и пълен гъз, абсолютен задник и ако те има, ще гние в ада. Та така, драги мой единствен и идеален читателю, господ бог, създател на всяка твар и гад на този свят. Чета този пост: http://www.orifel.com/?p=35 и си мисля за него. Някак си ми се иска да кажа, че съм бил млад и наивен, но май не е това. Този текст така и не беше публикуван. Вече не си спомням защо, май някакви лоши снимки бяха замесени. Но май е едно от първите неща, които съм писал с горе долу комерсиална цел, макар че думата не е точна. Публикувах го тук, за да съм сигурен, че си го прочел. След този години, аз не го бях направил. Принципно не обичам да чета втори път след последното писане. А сега това е в този вид. Това съм аз преди близо 5 години. Естествено много неща са се променили оттогава, но не затова става дума. Даже и последния глупав абзац не съм променил и грешката не съм оправил. Не че някой е направил нещо през тези години. Децата вече не са много деца и както се казва деца, деца правят. Още живеят на това място, което може и да се е променило - не съм ходил да проверя личния им живот. А пък и вече рядко пътувам натам. Казват, че градският транспорт се е променил по тези географски ширини. Но да пукна ако лъжа, че онова дете ме попита точно това накрая и да пукна ако съм му помогнал. Ей, гадно копеле съм и това е. Та така оплаквайки своята възраст, си спомних, как ходихме с тях по улиците и се снимахме. Снимките ги пазя някъде. Аз бях с някое от онези черни дънкови якета, които трябва да се наричат джинсови и които обичах да нося по онова време на живота си. Хората се споглеждаха и се чудеха защо тия циганчета ме снимат, защото аз снимах. Всъщност не се чудеха твърде дълго. Само колкото да преминат като на лента. Беше студено, зимата, те със банички в ръка, а аз с раница на гръб. Спомних си и че отидох да видя къде живеят, но беше затворено. Месеци по-късно. Имаше само едно куче, което лежеше по гръб пред прага на вратата и нямаше сили да ме погледне, нито да се уплаши. Това беше време, когато се страхувах да заговарям непознати деца на улицата. Това време май се връща. Да си жив и здрав, господи.
