orifel

Господи, не знам защо трябва да започвам с твоето име, но вярваш или не, първите изречения сами се раждат на този свят. А пък и вярвам, че само ти ме четеш тук и сега, а може би и винаги. Затова нека ти кажа, че митрополит Кирил и пълен гъз, абсолютен задник и ако те има, ще гние в ада. Та така, драги мой единствен и идеален читателю, господ бог, създател на всяка твар и гад на този свят. Чета този пост: http://www.orifel.com/?p=35 и си мисля за него. Някак си ми се иска да кажа, че съм бил млад и наивен, но май не е това. Този текст така и не беше публикуван. Вече не си спомням защо, май някакви лоши снимки бяха замесени. Но май е едно от първите неща, които съм писал с горе долу комерсиална цел, макар че думата не е точна. Публикувах го тук, за да съм сигурен, че си го прочел. След този години, аз не го бях направил. Принципно не обичам да чета втори път след последното писане. А сега това е в този вид. Това съм аз преди близо 5 години. Естествено много неща са се променили оттогава, но не затова става дума. Даже и последния глупав абзац не съм променил и грешката не съм оправил. Не че някой е направил нещо през тези години. Децата вече не са много деца и както се казва деца, деца правят. Още живеят на това място, което може и да се е променило - не съм ходил да проверя личния им живот. А пък и вече рядко пътувам натам. Казват, че градският транспорт се е променил по тези географски ширини. Но да пукна ако лъжа, че онова дете ме попита точно това накрая и да пукна ако съм му помогнал. Ей, гадно копеле съм и това е. Та така оплаквайки своята възраст, си спомних, как ходихме с тях по улиците и се снимахме. Снимките ги пазя някъде. Аз бях с някое от онези черни дънкови якета, които трябва да се наричат джинсови и които обичах да нося по онова време на живота си. Хората се споглеждаха и се чудеха защо тия циганчета ме снимат, защото аз снимах. Всъщност не се чудеха твърде дълго. Само колкото да преминат като на лента. Беше студено, зимата, те със банички в ръка, а аз с раница на гръб. Спомних си и че отидох да видя къде живеят, но беше затворено. Месеци по-късно. Имаше само едно куче, което лежеше по гръб пред прага на вратата и нямаше сили да ме погледне, нито да се уплаши. Това беше време, когато се страхувах да заговарям непознати деца на улицата. Това време май се връща. Да си жив и здрав, господи.

Седя си тук на брега на морето. Отсреща се блъскат дърветата. По-тихо е от дупка в храстите, където с теб двамата се натискаме. Мачкам полата ти и теб изстисквам. Звуци отделят съзнанието. Двигател, кола - сигурно тя не е хибридна. Водородът ще убие мен, теб и носталгията по профучаването. Но пък ще има поне един щастлив еколог. Да живее природата и аз да живея вечно. Пожелавам си, а не друго. Когато лаят кучетата, те са се разбрали с двигателите да се редуват. Бръм и Бау в главата ми се смесват в неотменим кръговрат. “Пълната луна дали те привлича?” Привличам те аз със моята маса. “Ето защо”, казвам си, “ям толкова много”. Нощта е голяма, нощта е чудесна, защото знам, че има други хиляди хора, които не знаят за мен, когато седя, оплаквайки драма, в която съм главен актьор. Морето се плиска, краката се мокрят, дърветата пляскат. Всъщност няма море. Няма Лу Бега - изгоря с водорода. Супер нова - ето затова ям толкова много. Да живеят новите технологии, докато аз искам да страдам. “Аз страдах, господа, аз страдах”. Защото не съм млад и силен, защото не съм сит и пълен. Даже жена не съм, за да оплаквам теглото си, и не ме чукат, а се налага да чукам. Далечните кучета са мои приятели, когато аз искам да страдам. Хайде идвай - мини през стената.

 Когато пак дойде време да си режа ноктите, ще си помисля, господи как времето отлетя. Когато пак размърдам пръстите и отместя листата, за да те виждам по-добре. Тогава господи кажи ми как изглежда тя. Дали е черна и размазана или бледа и червена? Дали са бледи и лицата им, живота им дори? Дали е толкова банална и съдбата им?

Ноктите са ми отрязани, косата ми е отрязана, вечерята ми е отрязана. Когато искам да си надигна главата, косата ме стяга тук долу отзад. Бон Апети дами и господа. Даже ви питах защо се жените. “Защото зайо байо”, отговаряхте. Хайде мърдайте, не се и забавяйте. Омитайте бързо жените и децата си.

Защото пък.

“Бате, а стотинки ще дадеш ли?”

На международен път Е-79, точно там, където е задраскана табелата, на която пише “София”; в изоставена постройка без вода и без ток; в подножието на мост и в полите на бензиностанция, живее семейство със седем деца в една стая.

Може би ще се пътувате с трамвай и вероятен баща повел невръстното дете като малко чувалче пълно с памук и лайна. Лайна, защото бебето се е наакало. Памук, защото е меко. Бащата също ще излъчва неприятна миризма. Приближава се до вас и в пластмасова чаша ще поиска да оставите стотинки. В чашата винаги ще има едно постоянно малко количество монети. Вие може би ще бръкнете в малките отделения на портмонетата, ще поровите на дъното на джоба, където слагате монетите(в другия са банкнотите) или в малките джобчета на джинсите ви и ще отпуснете загребаното в чашата.
Много по-вероятно е, вниманието ви внезапно да е привлечено от нещо страшно интересно за разглеждане и да изцъклите невиждащ поглед, докато опасността отмине.
А може и да съберете сили и да излъчите последното ви останало достойнство след ужасния ден, за който ще ви платят недостатъчно, след ужасното пътуване и ужасната перспектива да видите пак онзи захабен бетонен монумент, лежащ сред декор на филм описващ света след третата световна война и който понякога наричате дом. Ще съберете сили и лицето ви ще бъде злобно, докато клатите отричащо глава.
Каквото и да направите, вие няма да искате да знаете нищо за него и детето му, няма и спомен да остане за самия него, няма и да разкажете на някого за случката. И парите ще забравите, защото това е ваша слабост скрита дълбоко в душите ви. Писнало ви е да ги гледате, да ги четете, защото знаете, че това не се отнася за вас. [Прочети повече…]

Фотографите са странни хора. Търсят красотата дори там, където е забранено за нея. Знак забранено за красавици и естети. Майки, деца и кофи – всичко има своя естетически връх. Аз, а дори и ти, си усещал онова чувство щом вземеш фотоапарата. Окото почва да търси хубавото, за да го покажеш. Беден старец в пустинята на Саудитска Арабия? Но моля ви, вижте как красиво наднича мъртвата пустиня зад рамото му… А пък и така се връзва с бръчките по лицето на човека. Сигурно страшни спомени са предизвикали тези бразди. Страшна работа.

А този просяк е толкова интересен. Виж как седи без да мърда и се моли да му дадат стотинки. Щеше да е много красиво, ако можеше да мине в този момент жена с чанта от някой скъп бутик… Какъв контраст! Каква красота! Е, красотата не е пълна, защото на чантата на жената не пише нищо. Но може да се добави, не е проблем. [Прочети повече…]

Трябва да ти кажа, че те обичам. Трескаво мисля, трески в задника. Паркинг проклет и тролеи убийци. Как да ти кажа? Знаеш, че има едни дрехи,  моля те пренеси ги в сушилнята. И моля те чакай, забравих да кажа. Между другото много те обичам.

Обичам отнези малки пръсти, които се забиват в исусовкисте сандали. Сам Исус ги е носил, набивал е крак и отдавал чест. Обичам нагоре когато си настъхнала "не пипай моля те, не съм обръсната". Още по-нагоре и по-нагоре. Да решим демографския проблем днес с теб. Обичам онези малки гънки, нацупени усти, когато супата ври около дървена лъжица. Чакай не мърдай, защо да не създадем гърло за хранене, докато изстине супата?

Ако трябва да те опиша с две думи, няма да казвам две думи. Ще кажа три думи. Уморени в морето се блъскат, както морето се блъска в брега и хвърля вода по стъклата на стаята, където ние бяхме. В началото бяхме заменени от спомен, който подтиска и най-доброто у мен. Палачинки с банани и шоколад. Храната заедно ни прави заедно, а отслабването ни разделя.

Как да го върна не мога не зная не мисля седя в стая облечена с писък жените ме гледат жените не знаят какво да очакват когато той влезе седя до прозорец където ме гледат останали много по другите локви но ето когато не може да пие жена му го гледа и смее се и смее човекът с пъпки тревожи се че не може майка му чака вкъщи а аз седя пак там до прозорец и казвах си бързо обличай се давай не могат да чакат търсят ни бързо изчезвай от тук и да те няма а аз ще тръгна изток да се окажа във рая мисля и мога не мисля не зная какво да му мисли има човек във стая със двама те ме оглеждат не се чудят а знаят че ям докато се пръсна от глупост в главата ми тъпо се блъскат едната ме пита дали съм приятел а другата  мисли дали съм предател аз съм гадател стадо проклето не искам не зная не мога да кажа че сте такова нещо проклето какво правя не мисля каквото мисля не правя имам пъпки между ушите и захарен лук оправи се извади гребена изчакай прилива изключи се от този свят във стая със двама.

Много неща съм ти обещавал. Някои от тях съм изпълнявал. Няма да ти обещавам, защото моите обещания още са в процес на изпълнение. Един вид не съм се отказал от тях.
Това, което искам Аз да кажа е, че ще бъда такъв какъвто искаш да бъда.Някога да съм казвал, че ще се променя? Ще се променя, ще се изтискам като гнойна пъпка. Ще се изсуша с усукана хавлиена кърпа. Ще си изтрия лицето от саждите, за да видиш отдолу колко съм бял и чистичък. Там е работата, че аз знам какво искаш ти. Дори се лаская с мисълта, че само аз знам какво искаш ти.
Ще съм това, което искаш ти. Да се обзаложим, а?

Твърде малко си спомням от социализма. А промените след това ги виждах като на лента или както ни представят живота, когато минава като на лента. Всичко се случваше някъде отстрани, гледах филм, който се някои хора прожектират на стена, която не е моят живот. По-късно някой открадна лентата и я наряза на малки парченца. Ти преди ми беше казала “Ние с тебе двамата по еднакъв начин не сме готови за живота. Ако умра утре, знам че нищо няма да се случи.”. Така е, права си. Ако аз умра утре, знам, че нищо няма да се случи. За тебе не знам. Ние двамата с теб сме млади още или поне още мислим себе си още за млади, а нямаме и никога не сме имали нещо в което да вярваме. Такива семе се родили, във времена, когато битката е била вече свършена, а целите са били твърде малко, а цените твърде високи, и са били раздадени под масата. Но ние с теб не сме безверници. Вярваме, че някога ще има нещо в което да вярваме. Затова живеем. Нямаме кауза и нямаме битки. За нас не може да се каже, какво сме, какво сме, а само какви не сме. Дотук се стигна, защото никога не сме пътували и не сме и искали – ние наистина не сме сигурни, че Ню Йорк съществува. Не сме юпи, не сме и лузъри. Разговорите за имигранство са ни толкова чужди, колкото тези за промяната на конституцията. Не сме юпи, не сме и лузъри, но сме били и двете. [Прочети повече…]