Песента на един човек се носи протяжно над това глупаво село. Човекът пее и размахва ръце нагоре надолу по онзи чудат начин с дланите напред и прикляка. Ушите ми се задръстват от кучетата, които успявам да преброя – всяко е отделно, включително и ресторантската чалга, която се носи над езерото. Днес всичко беше копринено неясно. Все повече ми се струва, че животът на другите е едно голямо лицемерие. Сякаш някой ми е забранил да спазвам всички онези принципи, за които толкова съм готов да споря. Гледането в монитора ми размества гледната точка, всички контури се удвояват и едва тогава разбирам, че трябва да си почина.