момичета тичат, коридори изкачват, стълби отвличат телата им в дупки от дим и дрипи от спомени. аз се засилвам, пресичам съдбите им, нахално попивам ги с парцал от тоалетната; пикая безшумно, усмихвам се широко, засядам на кладата. екрана ме гледа, отвлича вниманието, не им дава да мислят, че следя ги с движението на очите ми. чифт крака прострени на широко ми напомнят село, където на черна жица бяло пране съхне. тя ме гледа рядко и си мисли сладко за каквото е било и каквото ще бъде. амин.

Пуша красиво, очите обръщам по три пъти в сиво. Пуша и бързо, когато се слиза по стълбите; когато се качвам засилено в дебрите. Пуша ефикасно, докато в главата ми стане опасно. Напушвам се тежко преди да погледна през перлите. Оглеждам и пуша страхливо, къде ли ме дебнат сивите ангели. Увиват ме с коноп на коляно, пропускат ме в ляво, облъчват ме право в гърдите със дим от цигара. Пуша и тайно на ъгъла скривам се хващам я здраво с кокилите, пуша и гледам лудия танц на камилите. Съседи оглеждат се две очи в пердето са стреснати, аз пуша бързо и изчезвам в мъглата. Напушвам се, когато ходя прав по тревата. Пуша и после под душа от миди, пуша отрасли и малко заети, пуша закръгленички и може би слаби. Пуша различно понякога безлично не ми пука от тебе и от шума на морето. Аз не мога да знам всичко каквото ям, мога да съм може гръм стръмен и прав. По пътя засилен съм по бързо от храст пресекъл ми пътя внезавно със сто километра в час. Аз пуша лениво, секундите цъкам със десен бутон; кога ли се питам аз.

иване, еби си майката, по-зле си даже от мен, жената на майка, която се лашка и люшка със цев във устата; докато се чудя дали ще улучиш, живота се ниже през шепите като пясък от дюните; а ти си червей горянин, зъл гений и парий; спусъка плюнчиш, обърнал си си всичко с хастара нагоре и мразиш гората; и мравките тъпчеш, прасенца ядеш с забодена праскова в зъбите; лигите точиш от гнилото гърло, смърдиш и се потиш, бай иване, еби си майката; не ме занимавай с теглото на слабите, съдбата на правите, живота на жабите; гърдите си лачени не облягай на лайсните на душата ми; в кошер с оси съм и всички ебават ме, и няма как да стигна до синуса, сигналът е немощен, главата е стегната; коремът е грапав, от дупката в пъпа ми чоплиш кожа и тъкани; там някъде долу покриваш следите ми с плюнка; пука ми; светът е пълен с проклятия и не се плаша от статия написана в „дяволска комбинация“; по-скоро ще открия огън и сипя жупел в окото на бурята; защото аз няма вече да мога да гледам звездите, чиниите; пиките редят се наточени; животът ми мерят, със охра цветът ми сверяват и няма да бягам; над луната с ножа бдят и точат ме, точат ме; иване, къде си иване, още ли за смисъл спориш със два метра утайка от спомени? натискай и да приключваме.

Милена, мила, мил, милка, аз, петер, жужа, стела, гущер и други животни се събрахме в бирария при кмета. Луд купон, керемидите скачат, месата подскачат – цунами залива безбрежните мисли за дявола носи прада. Във дупката звуци отлагат и най-малкия опит да пишеш върху обелка от цигара.

Мила насреща отваря назъбени устни, няколко чифта едни в други. Аз съм хищника, а тя пришълеца.

Мил отдръпва тайно от електрическата си цигара. Не може да гледа в очите, когато смуче течен дим от пластамосавата си залъгалка.

Стела с пружина наточена подскача нагоре надолу – резки завои по кривата на енце фало грамата си. Понякога пъха краката отдолу си, плюнчи пръсти и чете от тефтера си.

Жужа с къдравата коса се чуди как да пречупи всяка запалка, цигара, жажда, течение, шум, глад, дискомфорт на тук просъстващите. Тя плаче със плачещите, весели се със веселите и съчувства на чувстващите.

Петер се прави, че не се казва немски. Разбира повече, пие повече, диша повече, пуши повече. Тича, ходи и живее повече. Ако се случи да не е повече, плаче.

Милка е измислена, тя не съществува. Не съществува нито синия й гащеризон, нито яките прасци, малките уши, мъхавия кръст, мургавите пръсти и черните очи.

Как да го върна не мога не зная не мисля седя в стая облечена с писък жените ме гледат жените не знаят какво да очакват когато той влезе седя до прозорец където ме гледат останали много по другите локви но ето когато не може да пие жена му го гледа и смее се и смее човекът с пъпки тревожи се че не може майка му чака вкъщи а аз седя пак там до прозорец и казвах си бързо обличай се давай не могат да чакат търсят ни бързо изчезвай от тук и да те няма а аз ще тръгна изток да се окажа във рая мисля и мога не мисля не зная какво да му мисли има човек във стая със двама те ме оглеждат не се чудят а знаят че ям докато се пръсна от глупост в главата ми тъпо се блъскат едната ме пита дали съм приятел а другата мисли дали съм предател аз съм гадател стадо проклето не искам не зная не мога да кажа че сте такова нещо проклето какво правя не мисля каквото мисля не правя имам пъпки между ушите и захарен лук оправи се извади гребена изчакай прилива изключи се от този свят във стая със двама.

Войници надувайте мишци воювайте предано не се поддавайте не загрубявайте не прекалявайте купувайте мъдро борете с този зъл живот платете му сметката плюс бакшиш за децата ви. Бийте се благо, смели сте плахо, поглъщайте бързо живота си жилав, преглъща се трудно, устата е суха, водата е тежка. Бита ви е пауза във списъка божи, заграждащи нищо. За вас на летището пише полет отложен – щастие незаслужено. И последно преди да изчезнете размажете с ботуш тази жизнена мръсна хлебарка.

Граничарите с калпаци, тираджии със мустаци, наредени като лястовици на жици в тоалетни лъжици. Ред след ред, вода след вода, с жена и без жена, кутийки от слама, хартийки от вафла, пакетчета семки и малко изпечени кестени. На една опашка отдавна, редим се аз, ти и миро. “Деца, моля ви, хайде скачайте бързо, веднага решавайте, не се осакатявайте нито прощавайте, купувайте и се забавлявайте”. Купуваме, точим се като свински черва с опънати зурли на телена мрежа. Квичим и се гърчим, купуваме. Фъстъчка, шунка с чубрица и малко горчица. После пак във колата – “Здрасти, искам да ти кажа нещо?” Аз искам да се излея в канала, да пусна водата, да дръпна завесата, да изтрия лицето си с гума от плочка от мръсния под на душата. Искам мозъчна оперция, нов чип, терминатор, нова козина, опашка. Защо мълча така проклето, мислиш за полето, а аз за срането на тираджии и други прасета.

Едно време в дървеница летях три километра като птица. Палците ме заболяха в адидаса, изпотих се и получих ерекция. Нямаше кекс с дупка за мене, нямаше вита баница. Имаше мъфин със морфин. Мотах си краката, желаех змията и ябълката, и краката на люис, обути – не на босо. Летях косо, кълвях просо – не виждах калпаци, мустаци, лъжици. Не виждах морета и шума на шишето, не виждах екрана и милионите пиксели с гаранция за изгоряло. Не повече от три и не по-малко от две, редици с калпаци, мустаци, простаци, лаици, езици, вълдобрев и коко.

Сега пикая гъсто, мечтая тлъсто, обичам пусто, желая гладно, пия последно, пуша спонтанно, работя страшно, спя опасно, изпичам акъла, гмуркам се в празно и живея ужасно.

Малки забързани крачета шляпат по евентуалната настилка, тласкат ме през три морета в черно. Черно като коса на девственица, плътно като мъртво, изящно като златен дъжд. На брега има два обрулени дъба – дъжда не гонят, ни поемат, ни предават. Даже не отричат черната вина на зара, не отричат, че са млади. Оплакват се от времето в забава на брега за двама. Супер-бавна камера, отмерени движения, супер дълго се оттича слуз от голи охлюви и сок от гущери. Потъват в черното и сивото на черното. Вината им изчезва в удобното невинно. Невинен, празен, ялов, недодялан бряг. Малките крачета ме отведоха, там където слънцето потъва глухо с плясък. Сладко от черни къпини на огън в средата на бара, ръцете са черни, устите са кухи, ръцете са сухи. Масаж на еротичните пръсти за тези, които го заслужават. Сладко за душата, черни крачета, дупка в главата и предателска болка.Пръска, пръска черни балони. Пукат в очите ми болни и волни.

Зелено, широко за краката, пробивна машина в небето дълбае дупки в ушите без стерилна упойка. Хей, нека сме приятели, нека се прегръщаме и нека се пипаме? Не, мерси, някой съска. Цап-цап-цап… Хей, нека сме любовници, нека всяка вечер се достигаме и пушим въглени без спиране? Няма да стане, имаш още черно около устата, с тебе няма да стане, на мен  ми трябва някой с червено. И пак троп-троп-троп, на брега на морето, камъни много, пясък, шпакловка на сухо. Върни се обратно.

Няма.

Всички нощни птици са се опънали на жици. Краката си кръстосват и ме гледат изкусително. Няма да погледна назад, там където птиците зимуват. Нека да е лято, нека да е есен – нека всеки ден е мека. Обичам ви животни, обичам и света, който ви е пръкнал. Обичам да се гушкам и обичам да се слушвам във звука на царевицата. Обичам да се сдушвам и да дишам с пълни гърди дима от камината. Не обичам да прецаквам тази нощ и звуци. На един стол, на едно канапе, в една конюшна, нещо капе. Малкият търчи със юзче – тропа и познава звуците на мама. Нека пеем песни на естрада и седим на столче пред камина. Ах, как не мога да позная звуците на рая, когато дрънка на проклетата китара – имало едно момиче и то се казвало Ситара. Много точки.

Гласът в пустинята ме вика. Ела, ела при мен, където елхите се родиха и после тръгнаха по своя път, към кланицата за мечти на дядо. В комплекс от старите бараки и утъпкани пътеки. От опит знам – земята е увлекла мен и теб, и себе си. Поръсени със захар стари спомени, съседи гледащи отсрамени, жени получили награда, деца увиснали в а-шахти. Земята може поеме всичко+1 и тленно. И мен, и теб и влюбените гълъби. На дядо старата барака – достоен замисъл за жив класик на селската идилия – със два пирона и малко плюнка виси табела. “Почукай, преди да влезеш и не плаши душите на горските създания”. Не са живели, за да ги уплаша, не са умрели, за да ме уплашат. Погълнати са на коледна трапеза, по стара българска традиция, когато огънят догаря бъдещето на земята в семейството на великана. Канелени пръчици и кокосови стърготини в очите, китайско око и шунка за мама. Стари вестници, гъби и мухъл. 9 или 7. Read more…?