Граничарите с калпаци, тираджии със мустаци, наредени като лястовици на жици в тоалетни лъжици. Ред след ред, вода след вода, с жена и без жена, кутийки от слама, хартийки от вафла, пакетчета семки и малко изпечени кестени. На една опашка отдавна, редим се аз, ти и миро. “Деца, моля ви, хайде скачайте бързо, веднага решавайте, не се осакатявайте нито прощавайте, купувайте и се забавлявайте”. Купуваме, точим се като свински черва с опънати зурли на телена мрежа. Квичим и се гърчим, купуваме. Фъстъчка, шунка с чубрица и малко горчица. После пак във колата – “Здрасти, искам да ти кажа нещо?” Аз искам да се излея в канала, да пусна водата, да дръпна завесата, да изтрия лицето си с гума от плочка от мръсния под на душата. Искам мозъчна оперция, нов чип, терминатор, нова козина, опашка. Защо мълча така проклето, мислиш за полето, а аз за срането на тираджии и други прасета.

Едно време в дървеница летях три километра като птица. Палците ме заболяха в адидаса, изпотих се и получих ерекция. Нямаше кекс с дупка за мене, нямаше вита баница. Имаше мъфин със морфин. Мотах си краката, желаех змията и ябълката, и краката на люис, обути – не на босо. Летях косо, кълвях просо – не виждах калпаци, мустаци, лъжици. Не виждах морета и шума на шишето, не виждах екрана и милионите пиксели с гаранция за изгоряло. Не повече от три и не по-малко от две, редици с калпаци, мустаци, простаци, лаици, езици, вълдобрев и коко.

Сега пикая гъсто, мечтая тлъсто, обичам пусто, желая гладно, пия последно, пуша спонтанно, работя страшно, спя опасно, изпичам акъла, гмуркам се в празно и живея ужасно.

Малки забързани крачета шляпат по евентуалната настилка, тласкат ме през три морета в черно. Черно като коса на девственица, плътно като мъртво, изящно като златен дъжд. На брега има два обрулени дъба – дъжда не гонят, ни поемат, ни предават. Даже не отричат черната вина на зара, не отричат, че са млади. Оплакват се от времето в забава на брега за двама. Супер-бавна камера, отмерени движения, супер дълго се оттича слуз от голи охлюви и сок от гущери. Потъват в черното и сивото на черното. Вината им изчезва в удобното невинно. Невинен, празен, ялов, недодялан бряг. Малките крачета ме отведоха, там където слънцето потъва глухо с плясък. Сладко от черни къпини на огън в средата на бара, ръцете са черни, устите са кухи, ръцете са сухи. Масаж на еротичните пръсти за тези, които го заслужават. Сладко за душата, черни крачета, дупка в главата и предателска болка.Пръска, пръска черни балони. Пукат в очите ми болни и волни.

Зелено, широко за краката, пробивна машина в небето дълбае дупки в ушите без стерилна упойка. Хей, нека сме приятели, нека се прегръщаме и нека се пипаме? Не, мерси, някой съска. Цап-цап-цап… Хей, нека сме любовници, нека всяка вечер се достигаме и пушим въглени без спиране? Няма да стане, имаш още черно около устата, с тебе няма да стане, на мен  ми трябва някой с червено. И пак троп-троп-троп, на брега на морето, камъни много, пясък, шпакловка на сухо. Върни се обратно.

Няма.

Всички нощни птици са се опънали на жици. Краката си кръстосват и ме гледат изкусително. Няма да погледна назад, там където птиците зимуват. Нека да е лято, нека да е есен – нека всеки ден е мека. Обичам ви животни, обичам и света, който ви е пръкнал. Обичам да се гушкам и обичам да се слушвам във звука на царевицата. Обичам да се сдушвам и да дишам с пълни гърди дима от камината. Не обичам да прецаквам тази нощ и звуци. На един стол, на едно канапе, в една конюшна, нещо капе. Малкият търчи със юзче – тропа и познава звуците на мама. Нека пеем песни на естрада и седим на столче пред камина. Ах, как не мога да позная звуците на рая, когато дрънка на проклетата китара – имало едно момиче и то се казвало Ситара. Много точки.

Гласът в пустинята ме вика. Ела, ела при мен, където елхите се родиха и после тръгнаха по своя път, към кланицата за мечти на дядо. В комплекс от старите бараки и утъпкани пътеки. От опит знам – земята е увлекла мен и теб, и себе си. Поръсени със захар стари спомени, съседи гледащи отсрамени, жени получили награда, деца увиснали в а-шахти. Земята може поеме всичко+1 и тленно. И мен, и теб и влюбените гълъби. На дядо старата барака – достоен замисъл за жив класик на селската идилия – със два пирона и малко плюнка виси табела. “Почукай, преди да влезеш и не плаши душите на горските създания”. Не са живели, за да ги уплаша, не са умрели, за да ме уплашат. Погълнати са на коледна трапеза, по стара българска традиция, когато огънят догаря бъдещето на земята в семейството на великана. Канелени пръчици и кокосови стърготини в очите, китайско око и шунка за мама. Стари вестници, гъби и мухъл. 9 или 7. Read more…?