Песента на един човек се носи протяжно над това глупаво село. Човекът пее и размахва ръце нагоре надолу по онзи чудат начин с дланите напред и прикляка. Ушите ми се задръстват от кучетата, които успявам да преброя – всяко е отделно, включително и ресторантската чалга, която се носи над езерото. Днес всичко беше копринено неясно. Все повече ми се струва, че животът на другите е едно голямо лицемерие. Сякаш някой ми е забранил да спазвам всички онези принципи, за които толкова съм готов да споря. Гледането в монитора ми размества гледната точка, всички контури се удвояват и едва тогава разбирам, че трябва да си почина.

ако можех да запазя този миг чувство и сила да прегърна живота с две саби под мишси, бих можел да гледам слънцето без филтри за слаби ако гледах в небето и там видех утеха, която ме сваля с два пръста на кея, бих можел да пия със шепи от избора на успеха ако можех да произвеждам галета от субпродукти на липосукция, бих преглътнал късмета си без да мисля за скута си.