Милена, мила, мил, милка, аз, петер, жужа, стела, гущер и други животни се събрахме в бирария при кмета. Луд купон, керемидите скачат, месата подскачат – цунами залива безбрежните мисли за дявола носи прада. Във дупката звуци отлагат и най-малкия опит да пишеш върху обелка от цигара.

Мила насреща отваря назъбени устни, няколко чифта едни в други. Аз съм хищника, а тя пришълеца.

Мил отдръпва тайно от електрическата си цигара. Не може да гледа в очите, когато смуче течен дим от пластамосавата си залъгалка.

Стела с пружина наточена подскача нагоре надолу – резки завои по кривата на енце фало грамата си. Понякога пъха краката отдолу си, плюнчи пръсти и чете от тефтера си.

Жужа с къдравата коса се чуди как да пречупи всяка запалка, цигара, жажда, течение, шум, глад, дискомфорт на тук просъстващите. Тя плаче със плачещите, весели се със веселите и съчувства на чувстващите.

Петер се прави, че не се казва немски. Разбира повече, пие повече, диша повече, пуши повече. Тича, ходи и живее повече. Ако се случи да не е повече, плаче.

Милка е измислена, тя не съществува. Не съществува нито синия й гащеризон, нито яките прасци, малките уши, мъхавия кръст, мургавите пръсти и черните очи.