Граничарите с калпаци, тираджии със мустаци, наредени като лястовици на жици в тоалетни лъжици. Ред след ред, вода след вода, с жена и без жена, кутийки от слама, хартийки от вафла, пакетчета семки и малко изпечени кестени. На една опашка отдавна, редим се аз, ти и миро. “Деца, моля ви, хайде скачайте бързо, веднага решавайте, не се осакатявайте нито прощавайте, купувайте и се забавлявайте”. Купуваме, точим се като свински черва с опънати зурли на телена мрежа. Квичим и се гърчим, купуваме. Фъстъчка, шунка с чубрица и малко горчица. После пак във колата – “Здрасти, искам да ти кажа нещо?” Аз искам да се излея в канала, да пусна водата, да дръпна завесата, да изтрия лицето си с гума от плочка от мръсния под на душата. Искам мозъчна оперция, нов чип, терминатор, нова козина, опашка. Защо мълча така проклето, мислиш за полето, а аз за срането на тираджии и други прасета.

Едно време в дървеница летях три километра като птица. Палците ме заболяха в адидаса, изпотих се и получих ерекция. Нямаше кекс с дупка за мене, нямаше вита баница. Имаше мъфин със морфин. Мотах си краката, желаех змията и ябълката, и краката на люис, обути – не на босо. Летях косо, кълвях просо – не виждах калпаци, мустаци, лъжици. Не виждах морета и шума на шишето, не виждах екрана и милионите пиксели с гаранция за изгоряло. Не повече от три и не по-малко от две, редици с калпаци, мустаци, простаци, лаици, езици, вълдобрев и коко.

Сега пикая гъсто, мечтая тлъсто, обичам пусто, желая гладно, пия последно, пуша спонтанно, работя страшно, спя опасно, изпичам акъла, гмуркам се в празно и живея ужасно.