Гласът в пустинята ме вика. Ела, ела при мен, където елхите се родиха и после тръгнаха по своя път, към кланицата за мечти на дядо. В комплекс от старите бараки и утъпкани пътеки. От опит знам – земята е увлекла мен и теб, и себе си. Поръсени със захар стари спомени, съседи гледащи отсрамени, жени получили награда, деца увиснали в а-шахти. Земята може поеме всичко+1 и тленно. И мен, и теб и влюбените гълъби. На дядо старата барака – достоен замисъл за жив класик на селската идилия – със два пирона и малко плюнка виси табела. “Почукай, преди да влезеш и не плаши душите на горските създания”. Не са живели, за да ги уплаша, не са умрели, за да ме уплашат. Погълнати са на коледна трапеза, по стара българска традиция, когато огънят догаря бъдещето на земята в семейството на великана. Канелени пръчици и кокосови стърготини в очите, китайско око и шунка за мама. Стари вестници, гъби и мухъл. 9 или 7.

Горските пътища са похитени от бащите ни, елхите са борове с отрязани шансове. С мачете под мишница разхождат се изроди, въртят и танцуват на изгрева, на залеза и на луната. (жената е малка и с пластове разлики) Татко, аз и неговата ватенка газим дълбоко – малко дървено човече, лепило текстил и ботуши. Елхите се крият, елхите пробягват, елхите се шмугват, елхите надничат. И стъпка след стъпка снегът ни погълва. Туп-туп много пъти.

А сега музика, украсявайте, пейте, танцувайте, яжте със пръсти и после повръщайте. Живейте на 100% – железобетон, натурален и повече обем. Тихо се сипе, изгличките падат, бараките падат – даже артър го знае.

Дано има място за всички в земята. Аз вече знам – “Първо ще чукам”.